Дългата зимна нощ вече бе скрила в своята черна пелена планината. Снегът покриваше всеки милиметър и продължаваше да се трупа безмилостно и неуморно.
 В замръзналият въздух се носеше странно напрежение. Беше от онези нощи в които имаш чучвство, че ще се сбъдне фатално библейско пророчество и краят ще настъпи, или нещо в твоя свят вече няма да е същото.
 Ако я нямаше виелицата и някой погледнеше планината отдалеч, тя би изглеждала, като призрачен пейзаж – вятърът, свистейки извиваше клоните на голите дървета а облаците призрачно се гонеха над клоните, опитвайки се да скрият огромната бяла луна.
 А долу в белите поля, на вятара започна да приглася вълчи вой.

 Дългите фаровете на джипът опитваха да пробият през виелицата. Те огряваха пътят пред него, но въпреки това единственото, което шофьорът виждаше бе една бяла пелена.
 Мартин смени няколко пъти светлините от дълги на къси и обратно, но накрая реши да остане на къси светлини и халогени. Проклинаше се за това, че бе решил да се прибере за празниците при родителите си и най-вече за това, че бе тръгнал точно тази нощ. Последните няколко дни бе следил прогнозата за времето и знаеше, че се очакват валежи, но според неговата логика, скъпият автомобил, който кара, трябва да го спасява от подобни ситуации. Мъжът усили музиката , след това намали малко климатикът и опита да се успокои.
 Мартин бе висок мъж с нормално телосложение. Беше ходил на фитнес до преди няколко години, но заради служебните си задължения и малкото свободно време, което му оставаше се наложи да спре.
 Умееше да работи здраво. Той беше мениджър във фабрика за пластмаса и дваше всичко от себе си там. За награда си позволи да изтегли доста голям заем и да закупи този автомобил. Често се хвалеше, че той може да отиде буквално навсякъде, но пред себе си имаше доказателство за обратното.
Докато търсеше подходящите градуси по дисплеят изпусна пътят от поглед за няколко секунди и в следващият момент разбра, че окото му е било излъгано от натрупаният сняг и е пропуснал завой. Наби рязко спирачка и завъртя воланът, но това само влоши нещата и колата излезе от хлъзгавото платно.
 Може би, ако беше друг сезон той щеше да се претъркули надолу по склонът, но в моментът джипът се завъртя и задницата се заби в голяма пряспа на десетина метра от това, което можеше да се нарече главен път.
 След първоначалният стрес и след, като осъзна, че не е ранен и всъщност не се случи нещо, кой знае колко страшно и опасно Мартин въздъхна облекчено и се опита да успокои треперещото си тяло. После спря  музиката, защото веселата мелодия изглеждаше гротескно на фонът на това, което се случи. След това той реши да опита да се върне на шосето. За късмет колата се бе завъртяла на деведесет градуса и предницата сочеше към него.
 - Това е джип за педесет хилки по-дяволите, трябва да може да излезе от всякъде! – промърмори на глас.
 Натисна бутонът под чипа за запалване и двигателят измърка приятно. Започна да натиска леко педалът на газта и колата леко помръдна напред. Измина около метър след, което гумите започнаха да дълбаят и буксуват в снега.
 - Мамка ти! Мамка ти копеле нещастно, движи се, мамицата ти! – ядосано започна да блъска по волана той, като единственото нещо, което постигна бе да натисне клаксонът няколко пъти. Бибиткащият звук се смеси с виещият вятър навън.
 Изобщо не му се нравеше, но нямаше как, трябваше да излезе от колата и да огледа щетите. Облече якето си, което беше хвърлено небрежно на задната седалка и отвори вратата. Първото нещо, което усети бе „режещият“ вятър. Когато излезе от нея, имаше чувство, че се намира в съвсем друг свят. Автомобилът бе топъл и приятен а тук едва ли нещо можеше да оцелее.
 Виелицата му пречеше да види нещо повече от няколко метра пред себе си. На пръв поглед по колата нямаше щети, но гумите бяха затънали стабилно в снегът а  до пътя имаше десетина метров наклон.
 Мартин се върна в джипа  и грабна смартфонът си, който стоеше на поставката върху таблото. На него се виждаше само една черта с обхват -  „Пак е нещо“, каза си той и набра телефонът на приятел за да поругаят заедно късметът и след това да му извика пътна помощ.  Явно обхватът не бе достатъчен за този разговор, защото телефонът издаде пиукащ сигнал и прекрати набирането.
- Разбира се – измрънка на глас. След това пусна дългите светлини на колата и реши да се отдалечи от нея за да хване по добър обхват.
  Докато правеше бавни крачки и криеше дисплеят на телефонът си с якето за да не се намокри, се чудеше дали с неговият късмет, в насрещното няма да профучи друга кола и заради дългите светлини да не го види и блъсне. „Би било страхотен завършек на деня“.
 Колкото по-напред вървеше, толкова повече губеше и малкото мобилно покритие. Вече нямаше никакъв обхват. Закле се, че когато се прибере, при първият работен ден ще отиде в офисът на този оператор и ще им вдигне скандал, какъвто не са виждали през цялата си кариера и след това ще ги смени.
 След, като се примири, че няма да използва телефонът си, разбра, че няма  друг избор, освен да помисли трезво за ситуацията в която се намира. Прибра апаратът в джоба на вече мокрите си дънки и се обърна за да се върне в колата. В резервоарът имаше достатъчно гориво за да остави двигателят включен цяла нощ, което му гарантираше, че няма да умре от студ а на сутринта, щеше да слезе до близкото село.
 Мартин въздъхна, обърна се и закрачи нервно към ярките фарове.
 С изненада чу силен шум идващ от дърветата в страни на пътя. В този момент снегът натрупан върху тях се изсипа и покри всичко с още по-голяма снежна пелена.
 Мартин се стресна доста, но след няколко секунди се засмя, защото беше логично,  когато снегът натежи, да се свлече по този начин. В същият момент, човекът започна да вижда очертанията на приведен силует. Определи го на мечка.  Животното се показа за секунда и след това се скри в тъмнината напред.
 Не беше сигурен, това можеше да бъде и игра на въображението. Но можеше да бъде и мечка, въпреки, че не беше чувал те да се движат изправени. Не искаше да остане тук и да разбере затова, побягна  и за няколко дълги секунди и пързаляния в които щеше да се строполи на земята стигна до джипът.
 Първото нещо, което направи. Когато седна вътре, бе да заключи вратите. След това започна да оглежда жабката и задните седалки за някакво подходящо оръжие.
 Беше израснал в този край на страната и знаеше, че има мечки, но те не бяха опасни а обикновени кафяви. Чувал е истории за това, как някои от тези животни са слизали в селото за да крадат от кофите или дворовете на къщите, но никоя не е нападала човек. Това го успокояваше в момента. Но защо тази мечка е будна? Не трябваше ли да спи зимен сън?
 И въпреки всичко, нещо в този силует не беше, както трябва.
 Той затаи дъх и за пореден път тази вечер опита да се успокои.  И друг път тази гора го е плашела. Най-вече,  като малко дете. Знаеше, че нощта има свое собствено мнение за това, как трябва да изглежда светът.
 В този момент между свистенето на вятъра във вратите на колата се промъкна и друг шум, който накара косата му да настръхне – вой на вълк.
 Но как, тук нямаше вълци, имаше чакали, но те не звучаха така...
 Човекът нямаше богата обща култура за животинският свят, но знаеше от телевизия и филми, че вълците ходят на глутници и по принцип не нападат възрастни хора, но има и  други, които се наричат единаци. Те са по-опасни. За момент се замисли, дали това, което видя навън преди малко е този вълк?
 Човекът реши, че няма да предприема нищо. Вълк или не, той не може да влезе при него. Планът оставаше непроменен.  Щеше да остане заключен в колата, а на зазоряване да слезе за помощ  до първото село. До колкото можеше да съобрази по мястото на което се намира, цивилизацията беше на около пет километра от тук.
 Мартин си спомни, че в багажника има голям тръбен ключ. Негов приятел му го беше върнал и все още стоеше отзад.  Щеше да му е по-покойно, ако желязото сега беше в ръцете му. Погледна в огледалото за задно виждане, сякаш това можеше да му помогне да стигне до тежкият инструмент, но единственото, което видя бе едра уродлива фигура, огряна в кърваво червената светлина на задните фарове.
 Той изкрещя и се обърна, буквално застана на колене върху седалката с ужас на лицето. Наблюдаваше с ужас как съществото бавно се приближава към неговата врата. Това не беше мечка. Бе нещо друго,  което никога не беше виждал.
 До прозорецът на колата застана огромно туловище с дълги косми, които плътно го покриваха. Съществото се наведе бавно, проучвайки всеки сантиметър с поглед и постепенно завъртя глава към човекът в машината.
Лицето на съществото не се виждаше ясно, но се отличаваше продълговата муцуна. Това беше вълк. Вълк в човешка или човек във вълча форма.
  В секундата в която се наблюдаваха взаимно, Мартин имаше възможност просто да преглътне насъбралата се слюнка в устата му. След това съществото изкрещя и започна да блъска с нечовешка ярост прозорецът от страната на шофьора. След няколко секунди разбра, че той няма да поддаде лесно и премина към предното стъкло.
 Чудовището се качи на капакът и благодарение на това колата потъна още повече в снега. След това започна да блъска с всичка сила по стъклото, което след всеки зверски удар се тресеше и постепенно започна да се пропуква.
 В моментът в който чу първото чупене на стъклото, Мартин осъзна, че не прави нищо. Просто стои ужасен и вцепенен на седалката и гледа как най-големият му кошмар си проправя път до него.  Опита се да накара тялото си да излезе и побегне, но не можеше. След това се опита да го накара да мине на задната седалка, но отново не успя. Той беше от хората, които нямат сили да направят нищо в моментите на страх.
Чу трошене на стъкло. Единственото, което човекът направи, бе да затвори очи и започна да изпразва мехурът си от страх.
В този момент усети леденият вятър, който влезе в купето на колата, последван от снежинки, които започнаха да се посипват и топят по горещото му изпотено лице. Нощта влезе при него.
 Но нищо друго...Не чуваше вече ръмженето на звяра и не усещаше тресенето на колата от тежеста му. Дали можеше да си е тръгнал?
 Мъжът примижа бавно с очи. Тогава видя разтворената ръка, която беше точно пред лицето му. Демонът си играеше.
  В този миг силната космата ръка на звяра го сграбчи през лицето и го издърпа през счупеното предно стъкло, като остатъците нарязаха тялото му.
 Мартин се строполи на земята, като целият се тресеше от болка. След секунда върху гръдният му кош скочи и вълкът.  Той чу, как ребрата му изпукват и след секунда изпита болка, която не можеше да си представи, че съществува. Изкаше да изкрещи, но нямаше силата да го направи.
 Звярът протегна ръка и го хвана отново за главата. Изви я настрани, като оголи вратът. Последното нещо, което човекът усети е как дълбоко в него се впиват зъби и започват болезнено да разкъсват жилите му.

Последното нещо, което Мартин видя, е как собствената му кръв разтапя снегът наоколо и бързо след това бива затрупана от виелицата.

                                                                                   Очаквайте продължение....

Jason Horror